Имаш ли светлина, си длъжен да я дадеш на другите


Вчера (23.04) беше Деня на Книгата и авторското право. Мислех си как мога и аз да отбележа този ден. Част от идеята на Деня на Книгата е всеки да прочете поне няколко страници от своята любима книга. Реших да публикувам едно интервю на един от най-любимите ми автори: Антон Дончев. Според академик Дончев 24-ти май е Рождения ден на българският народ, тъй като ние сме народ именно благодарение на словото и 24-ти май.

Интервюто е взето от Росица Шегунова.

Според мен е интересно, защото става въпрос за книгите, четенето и много други неща, като броя на бибилиотеките във Финландия. Антон Дончев е може би най-точния човек, който си струва да чуем на този ден и се надявам да е интересен начин да отбележа и аз в моя блог Деня на Книгата и авторското право.

Акад. Дончев, кой е най-яркият ви детски спомен?
Имам не един, а много спомени, които са ме придружавали през целия ми живот… Детството ми се отличаваше от това на другите поради моето късогледство. Сложих очила на 12-годишна възраст. Преди това се движих по един странен начин в един странен свят.

Може би с известно напрежение на въображението бихте могли да си представите какво представлява животът на едно дете, което не вижда какво става около него. Как виждах вълните да идват към брега – едно човече 120 см, а срещу него – стена от тъмнина, може би с някаква посребрена ивичка отгоре. Имах тежки отношения с хората, които се обиждаха, че не ги поздравявам, когато ги срещам, мъчителни преживявания в училище – не виждах какво има на черната дъска. Колкото и странно да е, научих се да чета и да пиша значително по-късно от всичките си връстници (но бях пълен отличник до завършване на университета).

Усещах враждебността на света, който не можех да видя… Играехме край брега на реката в Сливен, където има невероятни тръни, с бодили по 2–3 сантиметра, жълти, страшни. Аз не ги виждах и вървях отгоре… Биехме се с камъни по ужасен начин. Убиха мой приятел на няколко метра от мен. Другите деца виждаха и можеха по някакъв начин да избягват удара. А мен веднъж един камък ме удари в челюстта и цяла седмица не можех да ям. Но аз участвах в тия битки, много сериозни битки, които могат да те убият. Това възпитаваше у мен някакъв глупашки героизъм – да вървя срещу летящите камъни, без да ги виждам… В продължение на 5–6 години, като видех лястовичка, коленичех. Мислех, че идва камък към мен.

Как компенсирах? С книгите. Не се изисква от теб да виждаш какво става наоколо и влизаш в този имагинерен свят. Почнах да чета много и късогледството ми още повече се задълбочи. Забраняваха ми да чета. Гасяха ми лампата, а аз четях под юргана с фенерче. Сега бих нарекъл това състояние наркомания, но пък толкова прекрасни мигове бяха…

Завършили сте право, но не сте работили по специалността?

Правото ми е дало много, но ученето, не прилагането. И най-вече – чувството за значението на думата. Ако видите каква разлика има между кражба, присвояване, взлом, грабеж… ще разберете как задълбочаването избистря действителността. Правото те кара да мислиш точно и да търсиш най-подходящата дума. Съдебното дело прилича на писането. Събирането на факти и свидетели е като при подготовката на един исторически роман.

Хората неизбежно ви свързват с „Време разделно“. Това ли е романът, с който най-много се гордеете?
Няма гордост. Това е като да срещнеш една красива жена, любиш се и се ражда син. Колкото зависи от мъжа, толкова и от тази, която е дошла при него през нощта. Още по-малко от бащата зависи какъв ще бъде синът, накъде ще тръгне и какво ще стане от него. Направиш една книга, книгата расте, тръгва по света… Радваш се, разбира се, че синът ти върши някаква работа. Срещал съм хиляди, хиляди хора, на които тази книга е повлияла, даже до известна степен ме е удивлявало… Това зависи и от майката – от българската култура, защото тази книга е неповторяемо българска. Тя е родена от българския фолклор, от една велика планина, от един велик език…

За мен като литература „Сказание за хан Аспарух…“ е по-хубава книга. По-дълбока, по-сложна, по-многопластова. Можеш да я четеш 20 пъти и всеки път да виждаш нови неща в нея. Голяма е наистина, 1500 страници.

…Има една чудесна книга на Пърл Бък – „Нови божества“. Човечеството си прави божества, създава писатели. Хваща един Хари Потър и го превръща в герой. Слава Богу, успя да направи герои и от хобитите на Толкин. Един от най-големите комплименти, който ми е правен, е, че „Време разделно“ прилича на книгите на Толкин (б.а. – Гай Давънпорт, „Ню Йорк Таймс“). По това време не бях чел нищо от него, а той беше все още жив. Тогава сравнението не ми направи кой знае какво впечатление. После, като го прочетох, си казах, брей, брей, брей, то било голяма работа за един американец да сравни българин с Толкин.

Как се раждат героите ви?
Пиша книгите си, все едно че изпявам песни. Аз не поправям. Сядам, пиша и го оставям настрана. „Време разделно“ не съм чел втори път. За 41 дена е написана. Баща ми четеше ръкописа (единственият човек, който ме четеше), подчертаваше с червено думите, които не разбира, аз ги поправях, но не прочитах целия текст. За мен писането е песен до огнище на слушатели, които седят в тъмното, и ти с гъдулка, китара или арфа пееш. Не можеш да спреш на средата, да кажеш: „Пардон, чакайте да се върна.“ Това вече не е песен.

Започвам да пиша, когато познавам историята като своя собствен живот. Даже до известна степен и по-добре познавам това, което пиша. Знам какво ще кажат героите ми, те са ми го казвали десетки пъти. Прилича на викане на духове, на никого не го препоръчвам. Не смятам, че е най-добрият метод.

В едно интервю казвате, че цял живот сте писал поезия, но никога не сте публикувал. Защо?
Първото нещо, което написах, са стихове, вероятно имам стотици страници поезия. Фразата е пътуване – по равнина или планина, пеша, качен на кон, с лека кола. Поезията е засилване и при определена скорост – издигане над земята. Летене. Прозата е разговорът, поезията – песента. Човек не пропява толкова лесно. Идва момент, в който му се напълва душата и вече не може да говори – пуска глас. Аз припявам от време на време, но много не си харесвам гласа. По-добре вървя по земята.

На честването във Военния клуб благодарихте на читателите, които творят написаната вече книга, докато я четат. В същото време съжалявате младите писатели, че нямат такава публика. С какво е различно днешното младо поколение?
В момента човечеството е изключително разединено. Разединена е и младежта в България. Когато се говори за български народ и българска младеж, ние трябва да помним, че такова понятие няма. Нашата младеж се отличава от младежта в Дания, във Финландия, в Швеция, САЩ. Младите българи имат други възможности, други мечти и друго виждане за света. Във Финландия има 20 000 стационарни библиотеки и 18 000 подвижни. Огромни книжарници на колела, които спират почти пред всеки финландски дом в определен ден на седмицата и можеш да вземеш книга, касета, диск. След седмица връщаш и вземаш нещо ново. Аз питах президентката на Финландия: „Видях какво сте направили, можете ли да кажете на мен и на моите читатели кой е ключът?” Тя ми каза само една дума – култура.

Наистина книгата се намира в известно отстъпление в света, но, от друга страна, се правят такива празници на книгата, панаири, изложби… Един финландски вестник има редакция в центъра на страната, покрила е един площад, стотици метри, със стъклен покрив, с дървета вътре и прави там литературни празници. Събрахме се хора, четем на различни езици, включително китайски, а няколко хиляди финландци седяха и ни гледаха. На долния етаж има един декар книжарница.

А у нас… 90% от това, което се случва в държавата, е резултат от факта, че не обръщаме внимание на духовното начало в живота на нацията. Хората могат да направят всичко, хората са нещо невероятно. Явно е, че трябва да има не само река, но и мелница на реката. Все някой трябва да сложи житото… Тече си духовната енергия на един великолепен, умен, културен народ. През ХХ² в. ние оглупяваме, намаляваме по един трагичен начин броя на образованите. Колко хора с образование напуснаха България…

Имаме фантастични учени. Но докато другите държави отделят 5% за наука, България дава 0,37%. Пътувах за Финландия заедно с един академик. Заговорихме се в самолета, оказа се, че е поканен от „Нокия“. „А защо те канят?“ „Преди 20 години учих финландците как да правят компютри. Българските краставичари са учили финландците да садят краставици.

Вижте, управниците са абсолютно виновни, че хващат един човек, който не може да плува, хвърлят го в бурна вода и му казват: дави се. Политизира се бъдещето, съдбата на българския народ. Когато сме тръгвали в своя исторически път, който познаваме от 1500 години, с нас са тръгвали 10–15 народа… Сега не само ги няма, името им го няма дори. Докато ние, залостени на най-лошото възможно място, оставаме. Все давам един пример с Битолската плоча на Иван Владислав: „Аз, Иван Владислав, родом българин, построих с помощта на Света Богородица и Апостолите тази крепост за спасение и убежище на българите, моят вуйчо е Самуил, самодържец на българите…“ Защо ви го казвам? Сега може да я прочетете – същите думи, същите букви, на които пишем сега, издълбани преди 1000 години. Нашият народ е пренесъл буквите си, думите си, духа си и е оцелял.

Една от причините за това, което се случва през последните 15 години в България, е, че нацията не може да намери верните изразители на това, което иска, и на това, което може. А действителността отблъсква хора с много големи възможности, които не желаят да се забъркват в това, което се нарича политика. Получава се един омагьосан кръг, който за голямо съжаление не се отнася само за България. Човечеството не намери и не успява да намери своите истински водачи. Последствията може да бъдат трагични.

В историята ли трябва да търсим самочувствието си на българи?
Историята е доказателство, че можем да направим нещо. Важно е това, което се случва в момента, какво вършим сега. Историята ни показва, че тази нация може да направи нещо, а какво ще направи, зависи от нея.

Бихте ли написал съвременен роман?

Нямам нищо против. Работата е там, че съвременни романи пишат много хора, а исторически много малко. Когато Швеция започна да се сближава с Европа, са написани около 700 исторически романа и шведите ги четат.

Вдига се дървото на човешката цивилизация и се оказва, че горе духа много силен вятър, може да счупи клони, цялото дърво дори. Тогава дървото инстинктивно пуска по-дълбоки корени и се появява желание за близост. Хората искат да се съберат до огъня, гледат да бъдат по-близо, да си допират плещите. Търсят общото между тях, близост – родова, историческа… Тези явления понякога изглеждат отрицателни, но имат и невероятна положителна страна.

Исус е казал: обичай ближния си, както обичаш себе си. Първо да обичаме България, след това Европа, най-напред да обичаме майка си… Нямаше да го каже Богочовекът, ако не беше така. Почва се от себеуважение, от чувство за достойнство и тогава идва признанието на другите хора. В основата на тези чувства стои любовта. А Любовта е в основата на всички явления в природата. Както гравитацията е законът на материалните тела, така законът на духовните неща се нарича Любов..

Нарекоха ви най-добрият дипломат на България в света. Какво е мнението ви за българските дипломати?
Е, чак най-добрият… не съм уверен в това.

На нашата дипломация трябва да бъде поставена свръхзадачата да разпространява културата на България по света. Тя е уникална, никой не може да ни дублира. Има една дума в изкуството, казва се неповторимост.

Но материалните факти на нашата култура са колкото наши, толкова и не са. Ние сме пазители. Това, което принадлежи на един народ, принадлежи на целия свят. Имаш ли светлина, си длъжен да я поставиш на масата, а не под миндера. На всичкото отгоре тя може да ти запали и къщата, ако я сложиш под миндера. След като българският народ притежава тези невероятни богатства, той трябва да се скъса от усилие да ги покаже на другите. Погледнете, вижте, порадвайте се… Трябва да бъдат видени нашите художници, нашите книги. Нашите дипломати трябва да вземат свещ и да тръгнат по държавите и да кажат: ето ви светлината. Не за гордост става въпрос. Морално сме задължени да дадем доброто от себе си на другите, да им го подарим.

Ако ви е харесало това интрервю, ето още няколко линка с още интервюта на Антон Дончев.

Кракра е жив

Слухът за смъртта на българската литература е преувеличен

Търся светина за хората

Винаги съм писал стихове

ДУХОВНОСТ

Честит празник на всички четящи 🙂

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s